Забравен

Забравен сякаш от бога. Отхвърлен от всякаква надежда...
Аз съм архитект на собственото си пропадане. Като на кино сякаш съм аз, Но твърде реално е то. И всеки път когато гледам... боли. Някои кадри се забиват като игли в сърцето ми. А в края на сцената аз съм се превърнал в черна бездушна пепел. Но само една какпка любов ме връща към живот отново. Само една твоя усмивка е достатъчна за да грейна отново аз. Иначе бих бил само прах разнасян от вятъра...
Моля ТЕ!!! Разпилей ме навсякъде! Разнеси моята греховна и тъжна душа над облаците дъждовни. Нека света види мрачната качулка паднала над мен. Нека света получи един ужасно мрачен ден. Но на теб... Нека бъде подарен един прекрасен миг от светлина. Нека бъдеш обгърната от цветна дъга от радости и мечти. Може да не гледам, но искам просто да знам... че тя е щастлива. Бих откъснал слънчев лист хартия и там бих написал "обичам те моя Надежда". Ще страдам дълго, зная аз. Колкото е нужно да изкупя греха си. Но моля те прости ми един ден. Прости ми за да бъдем заедно отново. Спомни си за мен в лош момент. И ако имаш нужда повикай ме. А аз ще долетя от света на самотата и ще те прегърна и ще те целуна и ще полетим към дома на вечната любов.

Посветено на Надежда Стойчева.

В преследване на мечтата

Живота е един сблъсък на мечти. Въпроса е коя да поставим на първо място пред всички останали. Аз имах мечта да опозная истинската любов. И тази мечта стана реалност. Сега гоня мечтата да я запазя. Може би ще бъде трудно, но вярвам, че ще се случи. И най-вече вярвам в това, че тя ще успее. А дали аз ще успея заедно с нея това зависи единствено и само от моята личност. Хубавото е, че се вижда лъч светлина или иначе казано Надежда. Това е единственото нещо от което имам нужда в момента. И най-голямата надежда ми я дава тя жената на моя живот. А вяра трябва да дам сам на себе си за да мога да получа и вяра от нейна страна.
Мечтата за един по добър живот с нея е на първо място. Няма нищо по истинско от това което се боря сега да се случи. Никога не е имало...

Мой свят

За какво мечтаете всяка сутрин когато се събудите? Какво ви липсва?
Аз мога да ви кажа какво ми липсва на мен - абсолютно нищо. Имам най-ценното нещо в моя живот и това е тя. Много хора се събуждат радвайки се на слънцето, на вятъра, на небето. Аз често ги пропускам. За мен денят започва с нейното лице. То е моето слънце.
Понякога слънцето се скрива и става облачно. Понякога дори гръмотевици трещят. Но на мен ми харесва. Не обичам дните в които е дъждовно. Кара ме да бъда тъжен и аз. Тя е моят свят. Тя ми носи въздуха. Тя ме кара да се чувствам жив. Без нея всичко би пропаднало и аз ще остана върху гола и суха земя...
Не бих искал това да се случва. Не бих искал да остана сам...

Мой свят

За какво мечтаете всяка сутрин когато се събудите? Какво ви липсва?
Аз мога да ви кажа какво ми липсва на мен - абсолютно нищо. Имам най-ценното нещо в моя живот и това е тя. Много хора се събуждат радвайки се на слънцето, на вятъра, на небето. Аз често ги пропускам. За мен денят започва с нейното лице. То е моето слънце.
Понякога слънцето се скрива и става облачно. Понякога дори гръмотевици трещят. Но на мен ми харесва. Не обичам дните в които е дъждовно. Кара ме да бъда тъжен и аз. Тя е моят свят. Тя ми носи въздуха. Тя ме кара да се чувствам жив. Без нея всичко би пропаднало и аз ще остана върху гола и суха земя...
Не бих искал това да се случва. Не бих искал да остана сам...

Трепет

Трепет винаги ще кръжи около нас. Трепет на безкрайната любов. Една целувка отдавна забравена помежду ни отново породи се. Аз знаех, че ти ще ме целунеш. Знаех го! От толкова много време исках да го направя ето отдаде ми се шанса. Направих го. И с една такава лекота усетих аз устните ти. Усетих как пеперудките в стомахчетата ни запърхаха от радост. Цвят струеше от нас. Очите ни светеха като искрици. Не исках да спирам просто не исках. Но исках и след това да знам, че отново ще съществува голямото "ние". Исках да знам, че не беше просто една единствена нощ. Кажи ми кога пак ще бъдем заедно?
Кога пак ще успеем да се насладим на страста помежду ни? Кога пак ще си бъдем като семейство? Омръзна ми искам те и то сега не ме интересува нищо!!!

Мислех си

Мислех си, че мога без теб да живея.
Мислех си, че мога сам да копнея.
Но уви без теб немога да дишам дори.
Колко нощи безсънни аз съм преживял?
Колко дни наред аз се лутах празен
без капчица щастие в душата.
Исках аз да те прегърна
Исках аз да те целуна,но
съдбата ден по ден жестоко
ми забиваше юмруци тежки в сърцето.
Тъпчи тъпчи ме съдва но моята Надежда не ще
никога умре.
И аз завинаги ще я обичам нея и никой
не ше ме спре.

Рай

Поисках аз да слезе раят на земята,
а всъщност сам се горе бях качил.
Ангел нежен с името Надежда аз видях и
мигом с нея аз се запознах.

Понесохме се двама с нея
над розовите облаци в безкрая
и накрая така и не разбрах кога аз
земният глупак в нея бях се влюбил.

Но влюби се и тя във мен и
ето, че дойде и злощастният ни ден
когато съдбата раздели ни и
подяволите любовта ни прати.

Моментало бях изгонен аз
от святата земя. И без любов останах
чак до сега.

Остана ми само спомен прекрасен
с дъх на свежа самота.
И една рана нежна
грозно кърви сега.

Жива любов

Умри ти моя милост!
Умри в пламъците на самотата,
умри и там остани!

Зная аз ще дойде ден във който ти ще се родиш
и щастлив и обичан ще бъдеш ти.
Но този ден днес не е.

Друг ще бъде.
И слънце ще грее, и знай нежна душа
на ухо ще ти шепне "Обичам те!"

Но ти сега си мъртав,
заспал си ти в кошмарен сън
хванат си в капан на мрака.

Само твоето сърце тупти и чака...
обич да получи!

Поморие

Посветен на Надя
Навън бе дъждовно. Часът бе някъде към 13:30. Една малка бяла кола спря пред "Младежки Културен Център Бургас" и зачака. След около десетина минути от сградата излезе фигура облечена в черно. Тя се спря за миг,огледа се и се запъти към колата. След като се качи в нея тя тръгна мигновенно и се запъти към табелата с надпис "Поморие". Пътят до града беше пуст и осеян с дупки от които от време на време прехвърчаха пръски дъждовна вода и стряскаха замислената фигура. Не след дълго колата пристигна и спря в центъра на града. Врата се отвори и тъмният силует слезе. Извади кутия цигари, запали една и закрачи по пустите поморийски улици. Не след дълго време стигна до главната улица, повървя още малко и се спря. Свали тъмната си качулка и откри лицето си. В отражението на локвите се откри млад момък. По държанието му си личеше, че не познава града, но въпреки това крачеше доста смело. Изведнъж сякаш нещо го опари. В съзнанието му започнаха да прехвърчат картини и пред него се откри образа на момиче. Очите му се насълзиха...
С трепереща ръка изтри сълзливите си зеници, доизпуши останалата част от цигарата и продължи напред, докато не стигна до брега на морето. Там се взираше дълго в пространството и въпреки празния поглед той виждаше себе си заедно с нея. Виждаше как двамата се бяха прегърнали и си спомняше как страстно я целуваше. Внезапно рязка болка го преряза през гърдите. С ужасен безднадежден крясък се затича наобратно и тичаше така докато краката му не издържаха. В един момент момчето просто се спъна и падна в калта. Беше тичал неопределено време. Въпреки студа и мръсотията той лежеше изморен. Дишаше тежко и нямаше никакви сили да стане. В този миг искаше да я види повече от всичко. Желаеше да зърне лицето на своята любима. Копнееше да я прегърне. Искаше да я погледне в очите и да и каже че я обича...
Изведнъж адреналин нахлу в тялото му. Сръцето му се разтуптя, изправи се рязко и в нищото прокънтя вик:
-НАДЕЖДА!!! КЪДЕ СИ?!?
След което падна на колене и зарови ръце в грозната, черна земя. Неусетно погледа му се изкриви и попадна върху къщата отсреща. Това бе нейният дом. Домът на всичките му мечти. Там живееше тя неговата любов. Някога от тази къща струеше топлина и сигурност, а сега усещаше единствено студ и проста самота.
Момчето бавно се изправи , поизтупа се и се запъти към къщата с крещяща надежда тя да се появи от някъде. Пътят му стигна до оградата. Не посмя да я прескочи. Само леко завъртя глава и се втренчи в прозореца на стаята и. Бавно затвори очи и се върна в една лятна поморийска нощ в която двамата лежаха гушнати. От леко запотените им тела извираше любов и хармония. Въпреки жегата телата им бяха притиснати едно в друго и никой от двамата не искаше да пуска другия от себе си. В този момент покрай него профуча автомобил изпръсквайки го с кална вода. Ето той беше свален обратно в грозната реалност.
Мръсен, чорлав, с пълни очи и празно сърце момчето се насочи към автобусната спирка. Стигна там и зачака. Не се бяха минали и 10 минути и автобуса се зададе тътрейки се бавно по пътя. От отсрещната страна на улицата вървеше една двойка. Изведнъж той осъзна, че това бе тя в ръцете на друг...
Две горещи сълзи прокапаха от очите му и паднаха на земята.
-Обичам те!
Прощепна той поглеждайки към нея, след което се качи в автобуса и замина.

ОБИЧАМ ТЕ!!!

УТРЕ ЩЕ ТЕ ЦЕЛУНА КАКТО НИКОГА ДО СЕГА!!!
ОБИЧАМ ТЕ!!!

Забравена целувка

Тук е... При мен е. Върви неотлъчно с мен. Ах този прекрасен спомен ме гони. Но аз съвсем не го отблъсквам. Напротив! Приемам го с отворени обятия. Нямам дори сили да го изгоня. Нещо красиво... Как бих могъл... Не не! Нека ме преследва до край. Искам го! Желая го! Припомня ми една силна любов. И кръв гореща тече в моите вени и сърцето ми още по горещо в твоите ръце тупти и с всеки удар казва "Обичам те!".
И все така не спира да ме гони този спомен. Не спира...не спира...
Не искам да спира. Носи ми част от твоята душа. Може би за кратко, но аз съм щастлив. И една страстна прегръдка ми липсва сега и една забравена отдавна целувка искам да усетя отново... както я усетих скоро.
Обичам те...

САМ! САМ! САМ! ;(

Какво сгреших? Какво направих? Пожелах си едно единствено нещо и то беше любов. Получих я. А сега какво? Виждам я! Усещам я! А немога да я докосна. Немога да бъда с нея. Вече е твърде късно. Обичам я!!! Защо отровата на раздялата трябва да тече във вените ми. И всеки ден тя ме убива бавно и мъчително. Само тя единствента може да ме излекува. Само нейните целувки могат да ми върнат всичко обратно. Защотот тя за мен е всичко. Затова сега казвам на теб, моята любов... Всеки ден аз умирам бавно. Паднал в прахта от спомени, сломе уморен. Протягам ръце всеки ден към теб и се опитвам да те стигна. Но в края на деня аз отново съм паднал долу. И отново съм същия самотник...

Розовите очила

Помниш ли розовите очила които носихме докато бяхме заедно? Защо ги свали? Трябваше ли? В един миг ти ги захвърли настрана и започна да гледаш в друга посока. Но спокойно аз все още ги пазя. Вдигнах ги от прахта и ги скрих в сърцето си, а своите оставих, тайно, без да знаеш в твоето. Затова сега виж намери ги и ги сложи. Виж света през моите очи. Как когато ги носиш сама те вече губят своята магия и от розови стават сиви и безполезни. За тях се искат двама така са създадени те - от теб самата. Помня деня в който се роди идеята за тях. Помня, че влетях при теб и те прегърнах и те притиснах силно до себе си. След което те целунах така, че да не забравиш никога тази целувка. Помниш сигурен съм. Неможеш да забравиш. Ти бе щастлива. Грееше от щастие. А сега? Като една самотна звезда блестиш със старият блясък от хубавите спомени. А аз просто всяка нощ протягам ръка към небето и се опитвам да те стигна. Но немога твърде си високо. Слез по надолу за да те хвана. Нека и аз се кача горе за да блестим двамата. За да греем пред света, защото това заслужаваме.

Умора

Уморих се да бъда тъжен и вечно унил. Уморих се да вървя безцелно. Защо се лутам след като знам каде е щастието? То е точно пред мен. Почти мога да го докосна, ала когато се опитам да го сграбча с ръце...то изчезва оставяйки след себе си само сив прашец и спомени горещи.
Уморих се вече да тичам. Искам да се спра, да отпусна глава върху нежната и гръд и да знам, че всичко е свършило... Искам да усета тишината, края на страданието и болката. Омръзна ми!!! Вече яд напира в мен. Аз съм отговорен за стореното нека бъда наказан,унижен,сломен - почти убит... Само болката да си отиде да бъде изтрита от моето сърце и да остане само щастие. И ако моето наказание е да обичам само нея, аз ше го понеса. Ще издържа тежките бичове тъгата, ще понеса парещатата болка на самотата. Ще бъда гол и бос, унищожен почти в мъченията тежки. Но не ще спра да дишам, защото знам, че тя ще ми върне живота. С една единствена целувка ще запали искрата и само с един единствен поглед ще ме вдигне от пепелта. А до тогава кротко като спяща птица жар ще почивам тихо някъде там и ще чакам вечно ако трябва, но знам, че тя за мен е единствен божествен ангел...

Самота в искрите

Време е! Настъпва момента в който часовниците ще ударят полунощ и ще отбележат започването на новата година. Всички вече трескаво очакват пристигането и... 3...2...1..
Какво се случи току що? Дори и аз не разбрах. Група хора лееха шамапнско в чаши, вдигаха наздравици, поздравяваха се един друг... Влюбените се прегръщаха. Те всички бяха щастливи. Гледах ги. Завиждах им. В ръцете им гореше бенгалски, цветен огън, символ на надежда и щастие. В небето хвърчаха светлини, чуваха се гръмове. Всички гледаха нагоре. И аз гледах там. Търсех щастие в искрите, а виждах единствено самота.
Защото теб те нямаше! Защото теб търсих в този миг! Но те нямаше...
И въпреки всичко надеждата ме сви под сърчицето и ми каза: "Може да се появи!"
Погледнах само небето изпратих една въздушна целувка и едно "Обичам те!" извиках в мрака... Вятъра повя в отговор и сякаш ми донесе част от теб, от твоята душа. И за миг аз бях по щастлив от всички на света.